В много малка стая на мецанина на двореца Фонтенбло, Мария-Антоанета мечтала за изискан и таен будоар, където да се укрива далеч от етикета.

Това било нещо като скривалище, скривалище за кралица, а след това за императрица. Тъй като тези будоари изчезнали от Версай, това очарователно бижу е последният пример за кралските ориенталски елементи, така ценени след Луи XV, отворил вратите на Османската империя за французите.

През 1777 г. Мария-Антоанета, едва на 22 години, иска да модернизира покоите, създадени преди нея за кралица Мари Лещинска във Фонтенбло. В една малка стая на мецанина тя мечтала за изискан и таен будоар, където да се скрие далеч от етикета и да вкуси прелестите на Изтока, който опиянявал аристократите. Тогава най-големите художници се събрали, за да сбъднат желанието й. Първият архитект Ричард Мике изготвил плановете и делегирал работата на Никола-Мари Потайн, новоназначен администратор на сградите на краля във Фонтенбло. Той призовал най-добрите майстори: братя Русо отговаряли за рисуваните и изваяни декорации на ламперията. Купидони, пеперуди и други елементи се смесвали с тюрбани, бюстове на евнуси, пера, мечове, лунни полумесеци … Производителят на мрамор Бокиарди и производителят на бронз Пиер Гутиер обединили усилията си, за да създадат деликатна бяла мраморна камина, украсена с бронзов фриз с листа, звезди и класове царевица, които също наричали турско жито …

Кралицата искала да се свети през нощта и светлините зад леглото в турски стил да се отразяват на прозореца отсреща. Находчивият майстор Жан-Тоби Мерклин проектирал механизъм, който позволявал прозорецът с изглед към градината на Даяна да бъде скрит зад огледало. Всичко, което кралицата трябвало да направи, било да дръпне едно въже, за да освободи огледалото и да натисне бутон, за да се приплъзне то в преградата. Тази умна система все още съществува и даже е възстановена.

За турския будоар на Мария-Антоанета били избрани изискани мебели от личното й складово помещение. За съжаление не знаем подробности, защото всичко било разпръснато по време на продажбите след революцията. Останали само две бронзови статуетки – камили, съхранявани в музея на Лувъра …

В своите „Спомени на един паж от двора на Луи XVI“ граф д’Езек описва будоара по следния начин: „Запазих спомена за един малък кабинет на кралицата, обзаведен в ориенталски стил, вечер осветен от лампи, поставени в гардероб, отделен от кабинета с голямо огледало, облицовано с тафта, цветът на който се сменя по желание; това придаваше толкова мека светлина, колкото отражението беше приятно. “

През 1804 г. Жозефин наследила кралския будоар, и той й харесал. Тя решила да го превърне в малка спалня. Две години по-късно будоарът се сдобил с нови мебели, специално създадени в работилницата на Яков-Десмалтер. “Пиронът” на тази нова мебелировка било голямо легло в ниша от махагон. От двете страни седнали хрътки наблюдавали съня на императрицата. На кръста два купидона здраво държали юздите на древна колесница, спусната в галоп, а в центъра, в медальон, заобиколен от двойни палмети, орел, седнал върху купа, предвестява пристигането на Хеба, богинята на младостта. Звезди припомнят на тези от ламперията. Два фотьойла тип bergère, кушетка; или шезлонг – наричани по онова време „ябълково дърво“, табуретка за крака, четири стола gondole, камина и малка масичка, също толкова богато украсени, придавали завършек на мебелировката. Екзотиката вече не се усещала толкова в мебелите и предметите, колкото в богатството и смесването на тъкани. Мистериозният и чувствен Ориент бил подсказан преди всичко от златото, смесено с всяка една от материите.

Будоарът в двореца във Фонтенбло, обновен от Жосефин

Пико, отговорен за бродериите в императорския двор, осигурил за нишата и прозореца памучен муселин, обсипан с макове, палмети, миртови венци и лаврови клонки. Други украсени със злато бели завеси от тафта били затегнати с връзки със златни ресни и прикрепени към позлатени бронзови полумесеци. Над нишата имало копринена драперия, обрамчена със златни ресни.

На прозореца тъканите били насложени по същия начин, отговаряйки на блясъка на тъканите на нишата. Най-ценната материя в будоара може би била кадифето, с което мебелите били тапицирани. „Наподобяващ така наречените„ миниатюрни кадифета” от края на 18-ти век, той е украсен със сложен геометричен дизайн, напомнящ на египетската експедиция”, разказва Винсент Коше, куратор на наследството в двореца Фонтенбло.

След Жозефин Мари-Луиза влиза във владение на малките апартаменти в мецанина, включително турския будоар. Но го ползвала много рядко. При тази монархия будоарът се използвал за настаняване на камериерки, а след това в него се помещавала касиерката на императрица Евгения … Оттогава тези стаи спрели да се използват.

Мебелите са достигнали 21 век в доста добро състояние. Махагонът и бронзовете са почистени и реновирани, лаковете са възстановени от ателиетата за реставрация на двореца. Състоянието на тъканите се оказва по-проблематично при реставрацията. „Опитваме се да запазим колкото се може повече оригиналите“, обяснява Винсент Коше. “Успяхме да запазим оригиналните гарнитури на прозореца и нишата. Бродираните муселини бяха измити с неутрален сапун и златните орнаменти бях зашити отново към всяко парче. Завесите от тафта, колкото и да са оръфани, бяха демонтирани и техните облицовки са сглобени отново по същия начин върху нова тафта. Реставраторът на текстил Изабел Бедат беше отговорна за тази щателна работа. “

От друга страна, кураторите на Фонтенбло са избрали къщата Declercq за реставрирането на обшивките на столовете и фотьойлите. Тяхното скъпо кадифе също е изтъкано идентично на оригиналите. Старите материи остават благочестиво запазени в резервите на къщата, новите допринасят за възстановяване на ориенталския блясък на будоара.

копринено кадифено изрязано просто бяло тяло с ланцетна решетка от златно острие.

Колко хора могат да изтъкат днес „ бяло копринено кадифе с ланцетна решетка от златно острие“? Те се броят на пръстите на едната ръка. Именно заради нейното ноу-хау тази операцияна поверена на производството на Tassinari et Chatel. Липсата на майстори в работилницата в момента на заявката обаче пренасочва към ателието на Аниес Алозе. Тя е наследник на традията на лионските тъкачи на коприна и е работи на стан с жакардов механизъм от края на 19 век. Отнема й почти шест месеца, за да създаде перфектните условия за работа по реставрацията, поръчана от двореца. Трябвало е да напълни и сглоби десетките макари от копринени конци, монтирани в дървено сандъче. След това да регулира всички тежести – по една на макара! След това да захване със свързващите вериги и т.н.

И накрая, трябва да се тъче, да се влезе в тази голяма дървена клетка, която е тъкачният стан, да се мине и да се изгладят совалките с ръце, докато краката играят върху педала. Тялото на Агнес танцува отдясно наляво. Създаването на същия фонов ефект като в оригиналния велур е трудно. Трябва да се намери правилния ритъм, правилния жест, да се опипа, да се спре, да се разгледа ивицата кадифе, която напредва малко по малко, и тя е щастлива, когато е изплела осемте сантиметра на ден. Нито сухожилието на рамото, нито остеоартритът, който атакува ръцете й не пречи на Аниес да се занимава с тази физическа професия. С ръцете си, с движението на краката си, тя създава великолепни тъкани. И така, докато най-накрая предоставя 28 метра на двореца!

С всички тези подробности разбираме колко дълго и сложно е да достигната до нас запазените елементи от миналото. Но си струва.

Тук можете да откриете будоара на Мария-Антоанета. https://www.youtube.com/watch?v=sB7llZE8690&

Текстът е взаимстван от досиетата с историческа тематика на в. Figaro